Избрани части от религиозно-социалните съчинения на Л. Толстой:
И аз взех самите богословски книги и почнах да ги изучавам и това изучаване ме доведе до убеждението, че вярата, която нашата йерархия изповядва и на която учи народа, е не само лъжа, но и безнравствена измама. В православното вероучение намерих изложени най-неясни, кощунствени и безнравствени твърдения, които не само че не могат да бъдат допуснати от разума, но са напълно непостижими и противни на нравствеността, а учение за живота и неговия смисъл – не намерих никакво. При това не можех да не видя, че изложението на богословието бе ясно насочено не за разяснение смисъла на живота и учението за живота, а само за потвърждение на най-непостижимите и ненужни ми положения и на отричане на всички ония, които не признават тия положения. Това изложение, насочено към отричане на другите учения, неволно ме застави да обърна внимание и на другите вероучения. Другите оспорвани вероучения се оказаха също такива, като православното, което ги оспорваше. едни повече или по-малко безсмислени, но всичките вероучения еднакво поддържаха такива твърдения, които са непостижими и ненужни за живота, и в тяхно име те се отричаха едни други и нарушаваха единението на хората – главната основа на християнското учение.
Аз бях доведен до убеждението, че няма никаква църква. Всички хора от разните християнски вероучения наричат себе си истински християни и се отричат едни от други. Всички отделни събрания на християните наричат изключително себе си църква и уверяват, че тяхната църква е истинската, че от нея са отпаднали другите, а тя е устояла. Всички верующи различно тълкуват Христовото учение, всички разни секти никак не виждат, че не от туй е истинската тяхна вяра, защото е останала такава или онакава, а защото те сами я наричат истинска, понеже в нея са се родили или са я отпосле избрали и че другите буквално същото говорят за своята вяра. Тъй че явно е, църквите не са една, не са две, а хиляда и две, и всички една друга се отричат и само твърдят, че всяка от тях е истинската и единна църква. Всака говори едно и също нещо: нашата църква е истинската, святата, съборната, апостолската, вселенската. нашето писание е свето. Исус Христос е главата на нашата църква и дух свети я ръководи и само тя приемствено произлиза от Христа Бога.
Ако вземем каквато и да е клонка от някое клонесто дърво, напълно справедливо ще е да се каже, че от клонка на клонка и от клон до корена всяка клонка е приемствена от стъблото, но не че всяка една е само тя приемствена. Всички са еднакви. Да се казва, че всяка клонка е едничката истинска клонка, ще бъде глупаво, а именно това същото говорят всички църкви. Всъщност има хиляди предания и всяко отрича, проклина другите, а своето счита за истинско: католици, лютерани, протестанти, калвинисти, шекери, мормони, гръкоправославни, старовери, поповци, безполовци, маяокани, менонити, скопци, духоборци и пр. и пр., всички еднакво твърдят за своята вяра, че тя е единствено истинската и че само в нея е Дух Свети, че главата в нея е Христос и че всички други се заблуждават. Вери има 1000 и всяка спокойно счита само себе си за свята. И всички знаят това, и всеки, който изповядва, че неговата вяра е едничката истинска вяра, знае, че всяка друга вяра буквално същото повтаря и счита себе си за истинска, а всички други за ереси. И ето вече 1800 години се протака това самозалъгване и ще продължава.
В светските работи хората умират да изследват и най-хитрите измами и не им се поддават, а в тази измама 1800 години живеят милиони хора, като си затварят пред нея очите и у нас и в Европа и в Америка, където всичко е по новому; всички като че ли са се сговорили да повтарят една и съща измама: всеки да изповядва своите верски истини, като ги счита за единствено истинските, без да забележи, че и другите вършат буквално същото.
Освен това, отдавна вече, твърде отдавна свободомислещите хора и тънко и умно са осмели тази хорска глупост и ясно са показали колко това е глупаво. Те доказвали ясно, че цялата тази християнска вяра, с всичките й разклонения, отдавна си е изживяла времето, че дошло е време за нова вяра, и даже някои са измислили нови вери, но никой не ги слуша и не върви след тях, а всички по старому вярват всеки в своята особена християнска вяра. Католиците в своята, лютераните в своята, нашите разколници поповци в своята, безпоповците в своята, мормоните в своята, малоканите в своята и православните, същите, към които и аз исках да се прилепя – и те в своята. Що значи това? Защо хората не се оставят от това учение? Отговорът е един и същ и с него са съгласни всички свободомислещи хора, които отхвърлят религията, и всички хора от другите религии, а именно, че Христовото учение е добро и затова е толкова скъпо за хората, че не могат да живеят без него. но защо хората, които вярват в учението на Христа, са се разделили всички на разни секти и все повече и повече се делят, отричат се, осъждат се и не могат да се съединят в едно вярване? Отговорът пак е прост и ясен. Причината за разделението на християните се крие именно в учението за църквата, която по своето същество е свята и непогрешима и може и трябва да учи другите. Ако не беше това понятие за църквата, не можеше да има разделение между християните. Всяка християнска църква, т.е. вероучение, несъмнено произлиза от учението на самия Христа, но не произлиза само то, а от Христовото учение произлизат и всички други учения. Те са израсли от едно семе и туй, което съединява, което е общо за всички тях, това е туй, от което са произлезли, т.е. семето. И затова, за да се истински разбере Христовото учение, не е нужно да се изучава от клонките към стъблото, както това прави единното вероучение; не трябва и също така безполезно е да се изучава това учение, като се излиза от неговото основание – от стъблото към клонките, както това прави науката и историята на религиите. нито едното, нито другото не дават смисъла на учението. Смисълът се дава само от познаването на онова семе, на онзи плод, от който всички са излезли и заради който всички живеят. Всички са излезли из живота и делата на Христа и всички живеят, само за да произвеждат Христови дела, т.е. добри дела. И само в тия дела всичките ще се съединят.
Мене самия до вярата ме доведе търсенето смисъла на живота т.е. пътя на живота – как да живея. И като видях живота на хората, които изповядват Христовото учение, аз се прилепих към тях. Такива хора, които с дела изповядват Христовото учение, аз еднакво и без разлика срещах и между православните, и между разколниците от разни секти, и между католиците и лютераните, тъй че явно бе, че общият смисъл на живота, който Христовото учение дава, се черпи не от вероученията, но от нещо друго, общо на всички вероучения. Аз наблюдавах добрите хора не само от едно вероучение, а от разни, и във всички видях един същ смисъл, основан на Христовото учение. Във всичките разни християнски секти аз видях пълно съгласие в гледището им, що е добро и що е зло и как трябва да се живее. И всички тия хора това си гледище обявяваха за учение на Христа. Вероученията се разделяха, но основата им е една, и значи, в туй, което лежи в основата на всички вери, има една истина. И тази именно истина искам сега да узная. Истината на вярата трябва да се намира не в обикновените тълкувания на Христовите откровения, ония същите тълкувания, които са разделили християните на хиляди секти, а трябва да се намира в най-първото откровение на самия Христа. Това първо откровение – словата на самия Христа – се намира в евангелията. И затова аз се обърнах към тяхното изучаване.
Зная, че според църковното учение, смисълът на учението се намира не само в евангелието, но във всички писания и предания, пазени от църквата. Предполагам, че след всичко казано софизмът, че писанието, служещо за основа на моето тълкувание, не бива да се изследва, защото истинското и свето тълкувание принадлежи само на църквата, -че този софизъм не би трябвало вече да се повтаря, толкова повече, че всяко тълкувание на която и да е църква е разрушено от противните тълкувания на другите църкви, които, считайки себе си за свети, всички взаимно се отричат. Това запрещение да се чете и тълкува писанието е само признак на ония грешки в тълкуванията, които всяка църква се старае да скрие.
Бог е открил истината на хората. Аз съм човек, и затова не само че имам право, но и длъжен съм да се възползвам от истината, като застана пред нея лице в лице, без посредник. Ако ли Бог говори в тия книги, той знае слабостта на ума ми и ще ми говори тъй, че да не мога да се излъжа. Доводът на църквата, че не трябва да се допускат тълкувания на писанията за всекиго, за да не би тълкувателите да се заблудят и разцепят на много секти, за мене не може да има значение. Този довод би могъл да има значение, ако тълкуването на църквата би било ясно и ако имаше само една църква и едно тълкуване; но сега, когато тълкуването на църквата за сина Божи и за Бога, за Бога в три лица, за дева Мария, която родила без повреждане на девството й, за тялото и кръвта на Бога, което се яде във вид на хляб и т.н., не може да се побере в здрава глава, и когато тълкуването не е едно, а хиляди, – този довод, колкото и да го повтарят, няма никакъв смисъл. Сега напротив, нужно е тълкуване и то такова, с което всички да се съгласят. А всички могат да се съгласят, само когато тълкуването бъде разумно. Въпреки различието помежду ни, всички ние се съгласяваме само с това, което е разумно. Ако откровението представлява истина, то за да бъде убедително, не трябва да се бои от светлината на разума, а напротив, трябва да прибягва до нея. Ако цялото това откровение излезе глупаво, толкова по-добре и Бог да му е на помощ. Вярно е, че Бог всичко може, но едно само не може – да говори глупости. А да се напише такова откровение, което да не може да се разбира, – това би било глупост.
Откровение аз наричам това, което се открива пред разума, дошъл до последните си предели – до съзерцание на Божественото, т.е. до истината, стояща по-високо от разума. Откровение наричам туй, което отговаря на неразрешения от разума въпрос, който ме доведе до отчаяние и самоубийство, на въпроса: какъв смисъл има живота ми? Този отговор трябва да бъде ясен и да не противоречи на законите на разума, както противоречи твърдението, че безкрайното число е четно или нечетно. Отговорът трябва да не противоречи на разума, защото на противоречив отговор аз не ще повярвам, и защото той трябва да бъде още не само ясен и непроизволен, а и неизбежен за разума, както е неизбежно признанието за безкрайността за този, който знае да смята.
Отговорът трябва да отговаря на въпроса ми: какъв е смисълът на живота ми? Ако той не отговаря на този въпрос, не ми е и нужен. Отговорът трябва да бъде такъв, че макар същността му, както същността на Бога, да е непостижима само в себе си, но всичките заключения и последствия, добити от него, да могат да съответстват на моите разумни изисквания, и смисълът, който се придава на живота ми, да разрешава всички въпроси на живота ми. Отговорът трябва да бъде не само разумен, ясен, но и верен, т.е. такъв, щото да мога с всичката си душа да повярвам в него, неизбежно да го вярвам, както неизбежно вярвам в съществуването на безкрайността.
Откровението не може да бъде основано на вярата, както църквата я разбира, като предварително доверие към туй, което ще ми се каже. Вярата е последствие на неизбежността, на истинността на откровението, което напълно удовлетворява разума ми.
А според църковните понятия, вярата е едно задължение, което се налага на душата на човека чрез заплашвания и подлъгвания.
Според моето разбиране, вярата е туй, че е вярна тази основа, на която се гради всяко действие на разума. Вярата е знание на откровението, без което е невъзможно да се живее и мисли. Откровението пък е знание на туй, до което не може да стигне разумът на човека, но което се донася от цялото човечество из скритото в безкрайността начало на всичко. Такова, според мене, трябва да бъде свойството на откровението, което произвежда вярата, и такова аз търся в преданията за Христа и затова се обръщам към него с най-строги и разумни изисквания.
Старият завет аз не чета, понеже въпросът не е в туй, каква е била вярата на евреите, а каква е Христовата вяра, в която хората намират такъв смисъл, който да им дава възможност да живеят. еврейските книги могат да бъдат интересни за нас, като обяснение за ония форми, в които се е изразило християнството; но последователност във вярата от Адам до днешно време ние не можем да признаем, понеже до Христа вярата на евреите е била местна. Чуждата нам еврейска вяра е интересна за нас, както вярата на брамините. Христовата вяра е тази, с която живеем. Да се изучава вярата на юдеите, за да се разбере християнството, е все едно да се изучава състоянието на свещта до запалването й, за да се разбере значението на светлината, която произлиза от горящата свещ. едно, което може да се каже, то е, че свойството, характерът на светлината може да зависи от самата свещ, както и външната форма на новия завет може да зависи от връзката му с юдейството; но самата светлина не може да се обясни с това, че тя се е разгоряла на тази, а не на друга свещ. И затова грешката, сторена от църквата с признаването на Стария завет за също такова боговдъхновено писание, както и новия завет, по най-очевиден начин се отразява на туй, че, като признала на думи това, на дела го не признава и изпаднала в такива противоречия, от които тя никога не би се освободила, ако считаше донейде задължителен за себе си здравия смисъл. И затова аз не се занимавам с писанията на Стария завет, писание на откровение, според църковното изражение, изложено в 27 книги. А всъщност това предание не е изразено 27 книги, нито в 5, нито в 138 книги, понеже Божието откровение не може да се изрази в известно число страници и букви.
Да се каже, че откровението Божие е изразено в 185 книжни листа, то е все едно да се каже, че душата на някой човек тежи 300 килограма, или че светлината на лампата е равна на 30 литра.
Откровението се изразило в душите на хората, а хората са го предали един на друг и по нещо са записали. От всичко записано известно е, че е имало повече от 100 евангелия и послания, неприети от църквата. Църквата избрала 27 книги и ги нарекла канонически. но очевидно е, че едни книги по-добре изразявали преданието, а други по-лошо и тази постепенност не се прекратява.
Църквата е трябвало да постави някъде черта, за да отдели туй, което тя признава за боговдъхновено. но ясно е, че никъде тази черта не е могла рязко да отдели пълната истина от пълната лъжа. Преданието е сянка от бялото към черното или от истината към лъжата, и където и да се тегли чертата, неизбежно ще бъде отделена и сянката. Туй същото е направила и църквата, като е разделила преданията и ги е нарекла едни канонически, а други апокрифни. И за забелязване е, колко добре е извършила това. Тя ги е избрала така добре, че най-новите изследвания показаха, че към избраното от църквата няма какво друго да се прибави. От тия изследвания е станало ясно, че всичко известно и най-добро е било запазено от църквата в каноническите книги.
Свръх това, като че ли да поправи неизбежната си грешка при прокарване на чертата, църквата е приела и някои предания из апокрифните книги.
Всичко, което е могло да се направи, направено е отлично. но при това отделяне църквата е сбъркала с това, че, като е искала по-силно да отхвърли непризнатото от нея и да придаде повече тежест на признатото, тя общо на всичко признато от нея наложила печата на непогрешимостта. Всичко е от Духа Светаго и всяко слово е истинско. С това тя погубила и повредила всичко, което приела. Като приела неизбежно в тази област на преданията и бялото, и светлото, и сивото, т.е. повече или по-малко чистото учение, като наложила на всичко печата на непогрешимост, тя сама себе си лишила от правото да съединява, изключва, обяснява приетото, което нещо напълно е била нейна длъжност, и което тя не е вършила и не върши. Всичко е свято: и чудесата, и апостолските деяния, и съветите на Павла за виното, и бълнуванията на Апокалипсиса и т.н., тъй че след 1800-годишно съществуване на тия книги те стоят пред нас в същия си груб, забъркан и пълен с безсмислици и противоречия вид, в какъвто са били отначало. Като е допуснала, че всяко слово из Писанието може да бъде свещена истина, църквата се старала изкуствено да съгласува, обяснява, да разрешава противоречията, и да ги разбира, – направила е всичко, което може да се направи в този смисъл, т.е. дала е най-голям смисъл на туй, което е безсмислено. но първата грешка била съдбоносна. Като признала всичко за свята истина, трябвало всичко да оправдава, да си затваря очите, да скрива, да подправя, да изпада в противоречия и, уви, често и да лъже. Като приела всичко на думи, църквата е трябвало да се откаже на дело от някои книги. Такива изцяло са Апокалипсиса и отчасти Апостолските деяния, в които на много места няма нищо поучително, но даже направо съблазнително. Очевидно, чудесата са писани от Лука за затвърдяване на вярата, и изглежда, че е имало хора, които укрепявали вярата си с това четене; но сега не може да се намери по-кощунствена книга, която повече да подкопава вярата. Може би е нужна свещ там, където има мрак. но ако има светлина, то тя няма защо да се осветлява със свещ, -тя и тъй ще се вижда. Христовите чудеса са свещи, които носят при светлината, за да я осветлят. Ако има светлина, тя и без свещи ще се вижда, а няма ли светлина, тогава ще свети само донесената светлина.
И тъй да се четат 27 книги подред, като всяка дума се счита за истина, както чете църквата, т.е. до отричане на самия себе си. За да се разбере писанието, което принадлежи на християнската вяра, трябва преди всичко да се реши въпроса: кои от 27-те книги, наречени Св. Писание, са повече или по-малко съществени, важни и да се почне с по-важните. Такива книги са несъмнено четирите евангелия. Всичко онова, което ги предшества, може да представлява най-много само исторически материал за разбиране на евангелието, а всичко след тях, – само обяснение на същите книги. И затова не е нужно, както това правят църквите, непременно да съгласуваме всичките книги (ние се убедихме, че това повече от всичко друго само е довело църквата до проповядване на неразбрани неща), а да търсим в тия четири книги, които според самата църква излагат най-същественото откровение, – да търсим най-главните основи на учението, без да се съобразяваме с каквото и да било учение из другите книги, и това не защото не го искам, а защото се боя от заблужденията на другите книги, за които заблуждения имаме такъв ярък и очевиден пример.
Аз ще търся в тия книги: 1) туй, което ми е ясно, защото неясното никой не може да вярва, и знанието на неясното е равно на незнание, 2) туй, което отговаря на въпроса ми, що съм аз, що е Бог и 3) коя е главната единна основа на цялото откровение? И затова аз ще чета неразбраните, неясни и полуясни места не тъй, както ми се иска, а тъй, че да могат най-добре да се съгласят с местата, които са напълно ясни, и да се свеждат към една основа. Като четох по този начин не веднъж, не дваж, а много пъти, както самото Писание, тъй и писаното за него, аз дойдох до заключението, че цялото християнско предание се намира се намира в четирите евангелия; че книгите на Стария завет могат да служат само обяснение на онази форма, която Христовото учение е избрало, и могат само да затъмнят, но съвсем не и да обяснят смисъла на Христовото учение; че посланията на Йоан и Яков са частни разяснения на учението, възбудени от особени случаи, и че в тях може някъде да се намери от нова страна изразено Христовото учение, но нищо ново няма и в тях. За жалост, твърде често, особено в Павловите послания, се срещат такива изрази на учението, които могат да въвлекат читателите в недоразумения, които да затъмнят цялото учение. Апостолските пък деяния, както и много послания на Павел, често пъти не само че нямат нищо общо с евангелието и с посланията на Йоан, Петър и Яков, но често им противоречат. Апокалипсисът пък съвсем нищо не открива. Главното пък е, че колкото и да са писани евангелията в разни времена, те съставят изложение на цялото учение, а всичко останало е само тълкование към тях. Четох ги аз на гръцки, но този език, на който са у нас, и ги превеждах тъй, както това ми сочеше смисълът и речниците, като рядко отстъпвах от преводите на новите съществуващи езици, преводи направени още тогава, когато църквата своеобразно е разбрала и определила значението на преданието. Покрай превода, аз неизбежно бях принуден сведа четирите евангелия в едно, понеже всички те излагат, макар и с разни думи едни и същи събития и едно и също учение.
Новото твърдение на екзегетиката, че евангелието на Йоан, като изключително богословско, трябва да се разглежда отделно, за мене нямаше значение, понеже целта ми не е нито историческа, нито философска, нито богословска критика, а търсене смисъла на учението. Смисълът на учението е изразен във всичките четири евангелия, и затова, ако всичките четири излагат едно и също откровение на истината, то едно друго трябва да се потвърждават и поясняват. И затова аз ги разглеждах, като съединявах в едно всички евангелия, без да изключвам и евангелието от Йоан. Опити за съединяване на евангелията в едно е имало много, но те всички, които знам, на Arnold de Vence, Ферар, Рейс, Гречулевич, всички те взимат исторически основи за съединението и всички са безуспешни. ни едно не е по-добро от другото в исторически смисъл, и всички са еднакво удовлетворителни по отношение смисъла на учението. Аз оставям съвсем настрана историческото значение и съединявам сам по смисъла на учението. Съединенията на евангелията на тази основа имат това предимство, че учението за истината представлява като че ли един кръг, всички части на който си определят значението една на друга и за изучаването на който безразлично е от кое място ще се почне. Като изучавах по този начин евангелията, в които с учението са тъй тясно свързани историческите събития из живота на Христа, за мен се указа съвсем безразлична историческата основа, и за да спазя последователността в историческите събития все едно ми беше кой свод на евангелията да взема за основа. И аз избрах двата най-нови свода на Гречулевич и Рейс, които са се възползвали от трудовете на всички предшественици. но понеже Рейс е отделил Йоан от синоктиците евангелия, за мен бе по-удобен сводът на Гречулевич; и аз взех него за основа на работата си, като го сравнявах с Рейс и отстъпвах от двамата, когато това изискваше смисълът.
Предговор към „Краткото изложение на евангелието”
Това кратко изложение на евангелието е извлечение от едно голямо съчинение, което лежи в ръкопис и не може да бъде напечатано в Русия.
Това съчинение се състои от четири части:
1. Изложение на този ход на личния ми живот и мислите ми, който ме доведе до убеждението, че в християнското учение се намира истината.
2. Изследване на християнското учение отначало по тълкуванията само на православната църква, после по тълкуванията въобще на църквата, съборите и апостолите и разкриване на това, което е лъжливо в тия тълкувания.
3. Изследване на християнското учение не по тия тълкувания, а само по туй, което е дошло до нас от учението на Христа, приписано нему и записано в евангелията.
4. Изложение на истинския смисъл на християнското учение, причините, поради които то е било изопачено, и последствията, които трябва да има неговото проповядване.
От третата част е съставено това изложение на евангелието.
Съединението на четирите евангелия съм го направил според смисъла на учението. При това съединение почти не ми се случи да отстъпвам от оня ред, по който са изложени евангелията, тъй че при моето съединение не само че няма повече, но по-скоро има по-малко размествания на евангелските стихове, отколкото в повечето известни мен Конкордии и в нашето Четвероевангелие на Гречулевич. В евангелието на Йоан по моето съединение няма никакви размествания и то цялото е изложено в същия ред, както и в оригинала.
Разделението на евангелието на дванадесет или на шест глави (като съединявам по две глави в една) произлезе от само себе си из смисъла на учението.
Всеки две глави имат помежду си свръзка на следствие и причина.
Освен дванадесетте глави, към изложението са присъединени: въведението из първата глава на евангелието от Йоан, в което писателят говори от себе си за смисъла на цялото учение, и – заключението от посланието на същия писател (написано вероятно, преди написването на евангелието), съдържащо общ извод из всичко предшестващо го.
Въведението и заключението не съставляват съществената част на учението. Те са само общи възгледи на цялото учение. При все, че както въведението, тъй и заключението биха могли да бъдат изпуснати без загуба за смисъла на учението (токова повече, че тия части са написани от Йоан, а не от Исус), но аз ги задържах, защото, при простото разбиране на Христовото учение, тия части като се потвърждават взаимно, като потвърждават и цялото учение, в противоположност на странните църковни тълкования, представляват най-простото указване на оня смисъл, който трябва да се предава на учението.
В пространното изложение на третата част, която е в ръкопис, евангелието на четирите евангелисти е изложено цялото, без ни най-малки пропуски. В това пък изложение са изпуснати следните стихове: зачатието и рождението на Йоан Кръстител, неговото затваряне и смърт, рождението на Исус, неговото родословие, бягството му с майка си в Египет, чудесата на Исус в Кана и Капернаум, изгонването на бесовете, ходенето по морето, изсушаването на смоковницата, изцеление на болните, възкресяване на мъртвите, възкресението на самия Христа и посочване на пророчествата, които са се извършили през живота на Христа.
Тези стихове са изпуснати в настоящото кратко изложение, защото не включват в себе си учението, а като описват само събитията, които са се извършили преди, през и след проповедта на Исус, с това само усложняват изложението. Тия стихове както и да ги разбираме, не съдържат нито противоречия с учението, нито доказателства за неговата истинност. единственото значение на тия стихове за християнството е било това, че на невярващия в божествеността на Исус те са му я доказвали. За човек пък, който разбира неубедителността на разказите за чудесата, и освен това, въз основа на самото учение, се съмнява в божествеността на Исус, тези стихове сами по себе си стават излишни.
В голямото ми изложение на евангелието всяко едно отстъпване от обикновения превод, всяко прибавено помежду разяснение и всеки пропуск са обяснени и доказани чрез сравнения с разни евангелски варианти, контексти и с филологически и други съображения. А в това кратко изложение, както всичките тия доказателства и опровержения на лъжливото разбиране на християнството от страна на църквата, така и подробните забележки, с цитати из разни книги, се изпускат на основание, че разсъжденията за всяко отделно място, колкото и да са точни и правилни, не са главните доказателства за истинското разбиране смисъла на учението. Доказателствата за истинското разбиране са единството, яснотата, простотата, пълнотата на учението и съответствието му с вътрешното чувство на всеки един човек, който търси истината.
В моето изложение, относно въобще всичките отстъпления от приетия от църквата текст, читателят трябва да не забравя, че представата, на която сме толкова привикнали, състояща се в туй, че всичките четири евангелия със стиховете и буквите си са свещени книги, е от една страна най-грубо заблуждение, а от друга – най-груба и вредна лъжа.
Читателят трябва да помни, че Исус никога сам не е писал никаква книга, като Платон, Филон или Марк Аврелий, даже никога като Сократ не е предавал учението си на грамотни и образовани хора, а е говорил на тълпа безграмотни хора, и че само дълго време след смъртта му хората са започнали да записват туй, което са чували за него.
Читателят трябва да помни, че такива записки е имало твърде много и различни, от които църквите избрали отначало три а после още едно, Йоановото евангелие, и че като са избирали тия, най-добри евангелия, църквите, според поговорката: „ не ще избереш върлина без кривина”, трябвало е да обхванат и много кривини в туй, което са изрязали от цялата огромна литература за Христа – че много места има в каноническите евангелия също така лоши, както и в отхвърлените апокрифни.
Читателят трябва да помни, че свещено може да бъде учението на Христа, но съвсем не може да бъде свещено известно количество стихове и букви и не могат да станат свещени някои стихове оттук дотам, само защото хората ще кажат, че те са свещени.
Освен това, читателят трябва да помни, че тези избрани евангелия са пак работа на хиляди човешки умове, че те са се отбирали, допълняли и са били тълкувани с векове, че всичките стигнали до нас евангелия от IV век са писани със слято писмо, без знаци и затова след IV и V век те са били четени по най-разнообразни начини и че такива разнообразни записани четения на евангелските места се наброяват до 50000.
Всичко това читателят трябва да помни, за да не се подаде на привичния възглед, че евангелията, както ги разбират днес, точно така са и дошли до нас направо от небето.
Читателят трябва да помни, че не само не е осъдително да се изхвърлят из евангелията ненужните места и да се осветляват едни с други, но напротив, неразумно е да се върши не това, а да се счита известно число стихове и букви за свещено.
От друга страна аз моля читателя на моето изложение на евангелието да помни и туй, че ако аз не гледам на евангелията като на свещени книги, слезли при нас от небето чрез светия дух, – аз още по-малко гледам на евангелията като на паметници на историята на религиозната литература. Аз разбирам и богословския и историческия възглед върху евангелията, но аз гледам на тях иначе и затова моля читателя при четенето на моето изложение да се не отклони нито към църковния, нито към привичния в последно време за образованите хора исторически възглед върху евангелията, които аз не съм имал.
Аз гледам на християнството не като на изключително божествено откровение, не и като на историческо явление; аз гледам на християнството като на учение, което предава смисъл на живота. Аз бях приведен към християнството поради това, че на петдесетата година от рождението си, като попитах себе си и мъдреците от своята среда, какво нещо съм аз и в що е смисълът на живота ми, и като ми отговориха: ти си едно случайно съединение на частици, смисъл в живота няма и самият живот е зло, аз се отчаях и исках да се убия; но, като си спомних, че по-рано, в детинството си, когато вярвах, за мен имаше смисъл в живота и че верующите около ми – болшинството хора, неразвратени от богатството, вярват и имат смисъл на живота, аз се усъмних в правдивостта на отговора, който ми даде мъдростта на хората от моята среда, и се опитах да разбера онзи отговор, който християнството дава на хората, които вярват. Като изучавах християнските вярвания, видях, че те наполовина се състоят от най-диви суеверия, но дивотата на суеверията им не пречеше на хората, които познавах, да живеят с това учение. И аз почнах да изучавам източника на учението, и в евангелията намерих обяснение на смисъла на живота ми и на живота въобще, намерих обяснение, което ме напълно удовлетвори, -такова, по-високо от което аз нищо не познавам и не мога да си представя. Като изхождах от този сноп светли лъчи, който едничък придаваше смисъл и на моя живот и на всичко, що ме заобикаляше, аз намерих източника му в евангелието, въпреки църковните лъжливи тълкувания. И като дойдох до чистия източник на евангелската светлина, аз бях учуден от ослепителната му светлина и намерих пълни отговори на въпросите за смисъла на моя живот и на живота на другите хора, отговори напълно сходни с всички известни ми отговори на другите народи и, според мене, превъзхождащи всички други.
Аз търсех отговор на въпроса за живота, а не на някой богословски или исторически въпрос и затова за мен главният въпрос не е в туй, дали Исус Христос е бил Бог или не, и от кого е излязъл дух свети; и също така не е важно и нужно да се знае, кога и от кого е било написано евангелието и каква притча може или не може да бъде приписана на Христа. За мен е важна тази светлина, каки са нейните материали и от кого е тя запалена, това ми беше все едно.
С това можеше да се завърши предговорът, ако евангелията бяха книги, които са сега открити, и ако учението на Христа да не е било подхвърляно през 1800 години на лъжливи тълкувания. но сега, за разбиране учението на Исуса, необходимо е ясно да се съзнаят главните приеми на тия лъжетълкувания. най-привичният и сраснал се с нас прием на лъжетълкуване се състои в това, че под името християнско учение се проповядва не Христовото учение, а църковно учение, съставено от обясненията на най-противоречиви писания, в които само като една малка част влиза учението на Христа, и то изопачено и подгънато под обясненията на другите писания. Според това лъжетълкуване Исусовото учение е само една от бръчките на веригата на откровението, което се е почнало от началото на света и се продължава в църквата и до днес. Тези лъжетълкуватели наричат Исус Бог, но признаването му за Бог не ги задължава да придават на словата и учението, приписвано на Бога, повече значение, отколкото на словата на петокнижията, псалмите, апостолските деяния, посланията, апокалипсиса и даже съборните постановления и писания на отците на църквата.
Тези лъже-тълкуватели не допускат друго разбиране на учението Исуса Христа, освен това, което да бъде съгласно с всички предшестващи и следващи откровения, така че задачата им е да намират един най-малко противоречив смисъл между най-разноречивите помежду си писания, каквито са: петокнижията, псалмите, евангелията, посланията, деянията, т.е. между всичко, което се счита за свещено писание.
Такива обяснения, които имат за цел не истината, а съгласуването на несъгласуемото, т.е. на стария завет с новия, очевидно е, че могат да бъдат безбройно количество и така е всъщност. Съгласували са и съгласуват всеки по своему, но всеки при своето съгласуване твърди, че неговото съгласуване е откровението, което се продължава от св. Дух. Такива са посланията на Павел, постановленията на съборите, които начеват с формулата: „угодно е нам и на светия дух”. Такива са постановленията на папите, синодите, на хлистите и на всички други лъже-тълкуватели, които твърдят, че чрез техните уста говори св. Дух. Всички те употребяват същия груб прием за потвърждаване истината на тяхното тълкувание, като казват, че тълкуванието им не е човешко тълкувание, а тълкувание на св. Дух, като забравят, че същият прием се употребява и от другите тълкуватели, които отричат тяхното тълкувание.
Без да се влиза в разбор на самите тия вери, които всяка от тях нарича себе си истинска, не може да не се види, че в общия им на всички прием да признават огромното количество така наречени писания на стария и новия завет за еднакво свещени, лежи една непреодолима от тях самите поставена преграда за разбиране на Христовото учение. не може да не се види още и туй, че из това заблуждение произтича и самата възможност и даже необходимост за безкрайно разнообразните враждебни секти.
Само съгласуването на всички откровения може да бъде безкрайно различно, а тълкуването учението на едно лице, почитано като Бог, не може да поражда секти. Учението на Бога, слязъл на земята, за да научи хората, поради самата цел на слизането на земята, не може да бъде разбирано различно. Ако Бог е слязъл на земята, за да открие истината на хората, то най-малкото нещо, което е могъл да направи, е да открие истината така, че всички да я разберат; ако ли не е направил това, той не е Бог; а ако божиите истини са такива, че и сам Бог не може да ги направи разбрани за всички хора, тогава хората съвсем не могат да направят това.
Ако Исус не е бог, а велик човек, то неговото учение още по-малко може да поражда секти. Учението на великия човек само затова е и велико, защото разбрано и ясно изказва туй, което другите неразбрано и неясно са изказвали. Туй, което не е ясно в учението на великия човек, то не е и велико. Имало е различни разбирания и тълкувания на най-тъмните места в учението на някой велик мислител, но винаги те са се свеждали към единство. Всяко по-ясно, дълбоко, сходно със смисъла на ясните места, всяко тълкуване на тъмните места, което обединява учението, с радост се приема от всички и не може да поражда секти и вражди.
Лъжливото неясно тълкуване отпада от само се си и в никой случай не може да породи вражди. И затова тълкуването мислите на един велик мислител не може да поражда секти и никога не ги е пораждало. Само такова едно тълкуване, което твърди, че е откровение на св. Дух, че то е едничкото истинско и че всички други са лъжа, само такова тълкуване поражда секти.
Причината за разпадането на верите в секти лежи и в лъжетълкуванията, че евангелието трябва да се обяснява не отделно, а във връзка с цялото тъй наречено св. писание, и че всичко, което църквата изповядва, е откровение на св. дух, и главно, че като признали за истинско само последното откровение на св. дух, който слязъл над апостолите и преминава и е преминавал на мнимо избраните, лъже-тълкувателите никъде не изразяват направо, определено и окончателно, в що се състои това откровение, а между това на туй мнимо-продължаващо се откровение те основават своята вяра и я наричат Христова. Тъй че, тия тълкуватели, както и мохамеданите, признават три откровения: на Мойсей, Исус и Мохамед, а църквите: на Мойсей, Исус и св. дух. но според мохамеданската вяра Мохамед е последният пророк, този, който е обяснил значението на откровението на Мойсей и Исус; той е последното откровение, което обяснило всичко по-раншно, и това откровение всеки правоверен го има пред себе си.
но не е така с църковната вяра. – Тя, както и мохамеданската, признава три откровения: на Мойсей, Исус и св. дух, но тя не се нарича по името на последното откровение светодуховска, а твърди, че основата на нейната вяра е учението на Христа. Така че, те проповядват своето учение, а авторите на това учение го приписват на Христа. Тези лъже-тълкуватели, като признават за последно откровение, обясняващо всичко по-раншно, кой -Павел, кой – едни или други събори, кой – едни или други отци, кой – папата, кой – патриарсите, трябвало би в такъв случай така и да казват и да наричат своята вяра, по името на този, който е имал последното откровение. И ако последното откровение са отците или писанията на източните патриарси, или папските постановления, или силабусът, или катехизисът на Лютер или Филарет, то така и да казват и наричат своята вяра, защото последното откровение, което обяснява всичко предшестващо, винаги ще бъде главното откровение. но те не правят това, но проповядват най-чуждите на Христа учения, като твърдят, че тия учения ги е проповядвал Христос. Така според тяхното учение излиза, че Христос е обявил, че е изкупил с кръвта си човешкия род, че Бог е Троица, че св. дух е слязъл на апостолите и чрез ръкополагане е преминал на духовенството, че за спасението на душата са нужни седем тайнства, че причастието трябва да бъде два вида и други подобни. Излиза, че всичко това е Христово учение, когато в учението на Исус няма нито един намек за нещо от това. Тези лъже-тълкуватели трябва да наричат своето учение и своята вяра учение и вяра на св. дух, а не на Христа, защото Христова вяра може да се нарича само тази вяра, която признава откровението на Христа, дошло до нас в евангелията, за последно откровение.
Изглежда, че това е така просто, че не си струва даже и да се говори за него, но колкото и странно да е да се казва това, досега обаче още не е отделено учението на Христа от една страна – от изкуственото и с нищо неоправданото му съгласуване със стария завет, и от друга страна – от ония произволни допълнения към неговото учение, които се вършели и се вършат в името на св. дух. До сега, едните, които наричат Исус второ лице на Троицата, разбират неговото учение не иначе, освен във връзка с ония въображаеми откровения на третото лице, които те намират в стария завет, в съборните послания, в постановленията на отците, и проповядват най-странни вери, като твърдят, че те са вери Христови.
Другите, които не признават Исус за бог, също така разбират неговото учение не тъй, както е могло да бъде проповядвано от него, а така, както се то разбира от Павел и другите му тълкуватели. Като признават Исус не за Бог, а за човек, тези тълкуватели лишават Исус от най-законното човешко право, да отговаря за своите думи, а не за лъжливите им тълкуватели. Като се стараят да обяснят учението на Исус, тия учени тълкуватели натрапват на Исус туй, което той никога не е мислил да казва. Представителите на тази школа тълкуватели, като се почне с най-популярния от тях – Ренан, като не са се потрудили в учението на Исус да отделят туй, което Христос сам е учил, от туй, което са му натрапили неговите тълкуватели, които не са се потрудили да разберат това учение поне малко по-дълбоко; тези учения се стараят да разбират смисъла на Исусовото появяване и разпространението на учението му от събитията на живота му и от условията на неговото време.
А между това, казал би човек, че историците поне не би трябвало никак да правят тази грешка. Задачата, която им предстои да решат, се състои в следното: преди 1800 години се явил някакъв бедняк и говорил нещо си. него са го били и разпнали. И оттогава, макар че е имало много и много други проповедници погинали за своята истина, милиарди хора, умни и глупави, учени и безграмотни, не могат да се отделят от мисълта, че този и само този човек е бил Бог. Как да се обясни това чудно явление? Черковниците казват, че това е станало, защото Исус наистина е бил Бог. И така всичко е понятно. но ако той не е бил Бог, то как да се обясни, защо именно този прост човек е признат от всички за Бог? И учените от тази школа старателно издирват всички подробности из живота на тоя човек, без да забелязват, че колкото подробности и да открият (а всъщност нищо не са открили), че ако биха възстановили даже целия живот на Исус до най-малките му подробности, въпросът, защо той, именно той е имал такова влияние на хората, би останал все пак без отговор. Отговорът не е в туй, в каква среда се е родил Исус, кой го е възпитавал и т.н., и още по-малко е и в туй, какво се е вършило тогава в Рим, и че народът бил склонен към суеверие и пр., а само в това, какво е проповядвал този човек такова особено, което е заставило хората да го отделят от всички други и да го признаят за Бог тогава и сега? Отговорът изглежда твърде прост. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се постараеш да разбереш учението на този човек. А за да разбереш неговото учение, трябва да го разглеждаш независимо от ония груби тълкувания, които са му наложили хората, които не са го разбирали. А това именно не вършат тези историци. Те дотолкова се зарадвали, като решили, че Исус не е бил Бог, че напрягат всичките си сили да докажат, че той е бил просто човек и затова учението му не е божеско, като забравят, че колкото повече докажат, че той е бил просто човек и че учението му не е божеско, толкова по-далече ще бъдат от въпроса, който ги занимава. За да се види ясно това чудно заблуждение, стига да си спомним статията на Havet последователят на Ренан , който твърди, че „Исус Христос е нямал в себе си нищо християнско”, или Souris, който с възторг доказва, че Исус Христос е бил твърде груб и глупав човек.
Работата не е в туй да се доказва, че Исус не е бил Бог и че затова учението му не е божеско, а в туй, да се разбере, в що се е състояло, във всичката си чистота, това учение, което е било толкова високо и скъпо за хората, че проповедника му са го признали и признават за Бог.
И затова, ако читателят принадлежи към огромното мнозинство образовани и възпитани в черковната вяра хора, но отрекли се от нейната несъобразност със здравия смисъл и съвестта (останала ли е у такъв човек любов и уважение към духа на християнското учение, или според пословицата: „заради бълхата изгоря и юргана”, той счита цялото християнство за вредно суеверие), аз моля такъв читател да помни, че туй, което го отблъсква и което му се вижда суеверие, не е учение на Христа; че Христос не може да бъде обвиняван в това безобразно предание, което са преплели към учението му и са го предлагали за християнство; че за да се съди за християнството, трябва да се изучава само Христовото учение, както то е дошло до нас, т.е. само ония слова и дела, които се приписват на Христа и които имат поучително значение.
Такъв читател, като изучава по този начин Христовото учение, ще се убеди, че християнството не само не е смес на високото с ниското, не само че не е суеверие, но е едно най-строго, чисто и пълно метафизическо и етическо учение, на по-високо от което досега не се е издигал човешкият разум, и в кръга на което, без да се съзнава, се движи цялата висша човешка дейност: политическата, научната, поетическата и философската.
Ако ли читателят принадлежи към онова нищожно малцинство образовани хора, които се придържат в църковната вяра, като я изповядват не за външни цели, а за вътрешно спокойствие, – аз моля такъв читател да помни, че учението на Христа, изложено тук, без да се гледа на еднаквостта в названията, е едно учение съвсем неприлично на онова, което той изповядва, и че въпросът за него не е в това, съгласно ли е или не предлагаемото учение с неговата вяра, а само в това, кое учение е по-съгласно с неговия разум и сърце: неговото черковно учение ли, съставено от съгласуването на всички писания, или само учението на Христа. Въпросът за него е само в това: иска ли той да приеме новото учение, или иска да остане в своята си вяра.
Ако ли пък читателят принадлежи към хората, които външно изповядват църковната вяра и я пазят не защото вярват в нейната истина, а поради външни съображения, като считат изповядването и проповядването й износно за себе си, то нека такива хора знаят, че колкото и единомишленици да имат те, колкото и да са силни, на каквито и престоли да седят и с каквито и високи имена да наричат себе си, те не са обвинителите, а обвиняемите. Такива читатели нека помнят, че те нямат какво да доказват, че отдавна са казали туй, което имат да казват, и че ако даже биха доказали туй, което имат да казват, те биха доказали само туй, което го доказват всяко за себе си, всичките стотини изповедания на черковните вери, които се отричат едни други; такива читатели нека не забравят, че тям е нужно не да доказват, а да се оправдават. Да се оправдават в кощунството, според което те приравняват учението на Исуса-Бога към ученията на ездра, съборите и теофилактовците; да се оправдават в клеветата на Бога, според която всички ония суеверия, които са били в сърцата им, са ги струпали на Бога-Исуса и са ги представяли за негово учение; да се оправдават в мошеничество, според което те, като скрили учението на Бога, дошъл да даде благо на света, подставили на мястото му своята светидуховска вяра и с тази подставка са лишили и лишават милиони хора от това благо, което Христос е донесъл на хората, и вместо мира и любовта, донесени от него, внесли в света секти, убийства и всевъзможни злодейства.
За тия читатели им само два изхода: смирено покаяние и отказване от лъжата си, или пък преследване на тия, които ги изобличават в туй, което те са вършили и вършат.
Ако те се не отрекат от лъжата си, остава им едно: да ме преследват, за което аз, като завършвам книгата си, готвя се с радост и със страх за своята слабост.
Из „Толстоизмът. Божествената същност на човека“, 2008
Съставител: Йордан Йорданов