Избрани части от религиозно-социалните съчинения на Л. Толстой
(предговор към книгата)
1. За да може да човека да преживее добре живота си, трябва да знае какво е длъжен да прави. За да може да знае това, той трябва да разбира какво представлява той сам и този свят, в който той живее. А на това са учили най-мъдрите и добри хора от всички народи. Всички тия учения се схождат помежду си в най-главното и отговарят на това, което разумът и съвестта говорят на всеки човек. Това учение е такова:
2. Освен това, което ние съзнаваме като своя личност, и всичко това което виждаме, чуваме и пипаме в целия свят, има още нещо невидимо, безтелесно, без начало и край, което дава живот на всичко съществуващо и без което нищо не би имало. Това начало ние наричаме Бог.
3. Същото това невидимо и безтелесно нещо без начало и край, отделено чрез тялото от всичко останало и в което ние съзнаваме себе си, наричаме душа.
4. Такава душа, отделена чрез тялото от Бога и целия свят, ние познаваме и в всичките живи същества.
5. Нашата душа, като се създава отделена от Бога и от другите живи същества, стреми се да се съедини с това, от което е отделена. А съединява се човешката душа с Бога чрез все по-голямо и по-голямо съзнаване в себе си на божественото начало. С другите пък същества душата се съединява чрез все по-голямото и по-голямото проявление на любовта. В това стремление към съединение чрез съзнаване в себе си Бога и любовта, което макар често и да не съзнаваме, се крие същността на нашия живот и неговото единствено и истинско благо.
6. Все по-голямото и по-голямо съединение на човешката душа с Бога и с другите същества и, следователно, все по-голямото и по-голямото човешко благо се достига, като се освобождава човешката душа от това, което пречи на човека да съзнава божественото си начало и да обича другите същества. А на това съзнание, както и на любовта пречат: греховете, т.е. угаждането на телесните прищевки: съблазните, т.е. лъжливите представи за благото и суеверията, т.е. лъжливите учения, които оправдават греховете и съблазните.
1. Греховете, които пречат да се съедини човек с Бога и с другите същества, са: греховете на чревоугодието, т.е. преяждането, пиянството, пушенето и месоядството.
2. Греховете на блудството, т.е. половото общение не за продължение на рода, а за задоволяване на телесните прищевки.
3. Греховете на празнотата, т.е. освобождаването себе си от труда, който е необходим за задоволяване на собствените нужди и потреби.
4. Греховете на користолюбието, т.е. събиране и пазене на имот, за да можеш да се ползуваш от чужд труд.
5. И най-лошите от греховете, греховете на разединяването с хората: завистта, страхът, осъждането, враждебността, гневът, с една дума недоброжелателството към хората. Такива са греховете, които пречат да се съедини човешката душа с Бога и другите същества.
6. Съблазните пък, т.е. лъжливите представи за отношенията на хората помежду им, които влекат хората към греховете, са: съблазънта на гордостта, т.е. лъжливата представа за своето превъзходство над другите хора.
7. Съблазънта на неравенството, т.е. лъжливата представа, че могат да се делят хората на висши и нисши.
8. Съблазънта на уредбата, т.е. лъжливата представа за възможността и правото на едни хора да уреждат чрез насилие живота на другите хора.
9. Съблазънта на наказанието, т.е. лъжливата представа на едни хора заради справедливостта или поправянето да правят зло на хората.
10. И съблазънта на суетата, лъжливата представа, че хорското мнение и човешките закони, а не вярата и гласът на съвестта могат и трябва да служат като ръководство на човешките постъпки.
11. Такива са съблазните, които привличат хората към греховете. Суеверията пък, които оправдават греховете, са: суеверието на държавата, суеверието на църквата и суеверието на науката.
12. Суеверието на държавата се състои в вярата, че е необходимо и благотворно едно малцинство от празни хора да властват над мнозинството – работния народ.
13. Суеверието на църквата се състои във вярата, че религиозната истина, която постоянно се уяснява у хората, е била веднъж за винаги открита и че известни хора, които са си присвоили правото да учат хората на истинска вяра, обладават тая едничка веднъж завинаги изразена религиозна истина.
14. Суеверието на науката се състои във вярата, че едничкото истинско и необходимо за живота на хората знание се заключава в тия и, случайно избрани в безграничната област на знанието, откъслеци от разни, повечето пъти ненужни знания, които в известно време са обърнали на себе си вниманието на шепа хора, освободили се от необходимия за живота труд и поради това живеещи безнравствен и неразумен живот.
15. Греховете, съблазните и суеверията, които пречат на душата да се съедини с Бога и другите същества, лишават човека от присъщото му благо и затова, за да може човека да се ползува от това благо, той трябва да се бори с греховете, съблазните и суеверията и в тая борба той трябва да прави усилия.
16. И тия усилия са всякога във властта на човека: първо, защото тя всякога се извършват само в настоящия миг, т.е. в тая безвременна точка, в която се допират миналото и бъдещето. Във всеки пък миг на настоящето човек е свободен.
17. Второ, те са възможни за него и затова, защото се състоят не в извършването на някакви си неизпълними постъпки, а само във въздържането, което е всякога възможно за човека; те са усилия за въздържане от постъпки, които бъркат на човека да осъзнае в себе си божественото начало и да прояви любов към всичко живо.
24. Тия усилия са: усилие за въздържане от думи, които пречат на човека да осъзнае в себе си божественото начало и да проявява любов към всичко живо.
1. И усилие за въздържане от мисли, които пречат на човека да осъзнае в себе си божественото начало и да прояви любов към всичко живо.
2. Угаждането на телесните прищевки тика човек към всички грехове и затова, за борбата с греховете на човека са нужни усилия за въздържане от постъпки, думи и мисли, които възбуждат телесните прищевки, т.е. усилия за отричане от тялото.
3. Лъжливата представа за превъзходството на едни хора над други тика човека към всички съблазни и затова, за борба със съблазните на човека, са нужни усилия за въздържане от постъпки, думи и мисли, с които желае да се възвишава над другите, т.е. усилия за смирение.
4. Допускането на лъжата води човека към всички суеверия и затова, за борба със суеверията на човека са нужни усилия за въздържане от противни на истината постъпки, думи и мисли, т.е. усилия за правдивост.
5. Усилията за самоотричане, смирение и правдивост, като унищожават в човека препятствието а съединяване на душата му чрез любовта с Бога и другите същества, дават му винаги достъпното нему благо: ето защо всичко, което се представя на човека като зло, не е зло, а указание, че човек лъжливо разбира живота си и не върши това което може да му достави свойственото нему благо. Зло няма.
6. Също тъй и това, което се представя на човека като смърт, е само указание, че човека лъжливо разбира живота. Смъртта съществува само за тия, които считат, че животът им е във времето. За хората пък, които разбират, че животът е в това, в което той действително се заключава, а именно в усилието, което човека извършва в настоящето, за да се освободи от това, което му пречи да се съедини с Бога и другите същества – за тия хора няма и не може да има смърт.
31. За човек, който разбира живота си тъй, както само може да се разбира – като все по-голямо и по-голямо съединяване на душата с Бога и другите същества, което се достига само чрез усилие в настоящето – за такъв човек не може да има въпрос: що ще стане с душата му след смъртта на тялото. Душата не е била и не ще бъде, а всякога е в настоящето. А как ще се съзнава душата след смъртта – това не е дадено на човека да знае, па не му и трябва.
32. На човека не е дадено да знае това, за да напряга душевните си сили не за уреждане положението на своята отделна душа в някой си друг въображаем бъдещ мир, а само за достигане в тоя свят, сегичка, на напълно определеното и с нищо ненарушимо благо: съединението с Бога и с всички живи същества. не е нужно на човека да знае що ще бъде с душата му, защото ако той разбира живота си тъй, както трябва да бъде разбиран, – като непрестанно, все по-голямо и по-голямо съединение на душата му с Бога и с душите на другите същества – то неговият живот не може да бъде нищо друго освен самото това, към което той се стреми, т.е. с нищо ненарушимо благо.
Септември, 1910 г. Кочети, Тулска губерния. Л. Толстой
Из „Толстоизмът. Божествената същност на човека“, 2008
Съставител: Йордан Йорданов
