(Ж. К., 19 април 2010 г., след прочитането на „Отец Сергий“)
Обяснение в Любов (Писмо до Лев Толстой без право на отговор)
Отдавна се каня, уважаеми Учителю, да ти пиша. Но въпреки че закъснях с писмото си, съм сигурна, че ти си доловил вече онова, което смятам да ти кажа. Не се съмнявам в това, защото вие, Великите Учители на човечеството, сте надарени не само с таланта да чувствате душите на хората, но и да чувате техните мисли.
В моите очи и сърце ти си толкова Голям, че всъщност най-добре е да замълча като в олтар и да ти благодаря като на Господ. Но няма да го направя, защото… не съм смирена. А не съм смирена, защото съм влюбена. Влюбена съм в теб, Учителю Толстой, и ти признавам чувствата си. А както знаеш, влюбеният човек прелива от вълнение, възторг и копнеж, и е изпълнен с неудържимо желание да говори.
Първият път, когато те срещнах, още не разбирах същността и силата на чувството си към теб. Въпреки че ти ми говореше изцяло за любов, посвещаваше ме в светлите и тъмните й пътеки, разказваше ми за дълбините на човешкото сърце, за възможното и невъзможното, което сам – наистина сам – човек очертава пред себе си. Твоята пленителна Анна Каренина ме научи да не се срамувам от чувствата си, от любовта и отчаянието, от безсилието и страха, които може да породи едно пълно себеотдаване. Тази невероятна жена ми показа как може да се страда с достойнство и очарование, внуши ми, че дори смъртта може да бъде копнеж, когато житейският пъзел така се подреди, че не можеш да бъдеш с любимия си човек. Анна, твоята приятелка, всъщност ме посвети в една дълбока тайна: тайната, че от любовта смъртта никога не е далече. Че заради любовта може всичко, ВСИЧКО, защото всичко й е позволено. А присъдата е оправдателна, дори в случай на убийство. И все пак, тя, трагичната твоя Каренина, ми даде и един ярък, светъл пример: чрез своя избор тя ми подсказа, че колкото и да обичам, както и да се влюбвам, каквото и да ми коства едно чувство, да избирам Живота, а не Смъртта. Да не лишавам душата си от възможността да преживява нови и нови опитности, да се влюбва отново и отново, да дава и да взима, да е жива, за да твори. Защото само тук, на Земята, душата има свое самостойно битие и шанс да твори – досущ като своя Създател…
Заслепена от прекрасната Анна, тогава аз – признавам – не успях да те видя добре. Прости ми, Учителю, но героинята ти те беше надминала… Все пак, някъде в себе си, аз посадих няколко семенца на онази моя любов към теб, която по-късно избуя и сега е вече така неудържима, толкова силна и буйна, че се плаша до къде ще стигне…
След Анна, аз срещнах по пътя си и Иван Илич, и Хаджи Мурат, но когато ме спря Отец Сергий, стана истинско чудо: осъзнах, че съм влюбена! Да, Учителю, влюбена съм в теб и повече не мога да крия тези свои най-съкровени чувства.
Влюбването е озарение. То спохожда човешката душа внезапно, без предизвестие, изведнъж – както изведнъж се появява гръм на ясно синьо небе (извини ме за това клише, но в случая ми се струва подходящо). Така внезапно, поразена от любовта, аз паднах на колене пред теб, пред твоята Голяма, честна и така проникновена душа. Коленичих пред силния ти и смел Дух и му се заклех във вярност до гроб.
Озарението, уважаеми Учителю, дойде от вътрешния катарзис, на който ме подложи твоя гениален Отец Сергий – толкова реален и истински, толкова земен и възвишен, че след като го срещнах, аз просто станах Друга. Станах неузнаваема. Скъсах с високомерието, което ме правеше мнителна и осъждаща, съблякох суетата, която ме е изкарвала смешна и жалка в очите на виждащите (като теб), слязох в ада на своите – човешки – страсти и видях колко подмолно е Егото и как може то да заблуди. Чувствах се пречистена като след изповед – но не пред свещеник, по-нечист и от мен, да ме простят изповедниците, а като пред… Теб. Като пред възлюбен, на който току-що си признал, че го обичаш с цялата си душа!
Ти, Учителю любим, ме срещна с мен самата! С голата мен. Подложи ме на удивителен катарзис и ме дари с нови хоризонти, поради което ще ти бъда признателна цял живот (че и след него). Не че не съм обичала и преди теб. Обичала съм и то много силно – обичала съм винаги така, както се обича за първи път! Ще ти призная – преживях няколко незабравими любовни романа: бях вярна и на Съмърсет Моъм, и на Йордан Йовков, и на Никос Казандзакис, и на Джубран Халил Джубран (от него можеш да ме ревнуваш, макар че тази ревност ще да е като на романиста към лирика), и на Милан Кундера… Обичах ги всичките и сега ги обичам – ти сам добре знаеш, че любовта е вечна и че не умира след раздялата, само добива нова форма. Но така, както теб обикнах… Не, не защото си моята последна любов, а за последната винаги се мисли, че е най-съвършена…, а защото осъзнах, че Ти си Аз.
А когато Ти си Аз – единението е на сто процента. Няма накъде повече да се скита душата из дебрите на чувствата и познанието.
Когато Ти си Аз, влюбеният вече не е номад, а човек с уютна къща, в която се прибира с радост и трепет всеки миг.
Когато Ти си Аз, приютен от Любовта, не измъчваш другия с непораснали въпроси, не го огорчаваш с ревност, не изискваш подчинение…
Когато Ти си Аз, си свободен!
Благодаря ти, Учителю за тази велика любов! Благодаря ти за прозренията, озарението, трепетът и жаждата за Живот, с които ме дари!
Благодаря ти, че ми показа истинското лице на Живота и ме научи да го живея честно: без гримове, фалш, суета, лицемерие, високомерие, ревност, страх, печал…
Благодаря ти за разбирането! И без да те задължавам с каквото и да било, простичко, но от цялата си душа ти казвам:
Обичам те.
Завинаги.
Ж. К., 19 април 2010 г.
